През тази година Тони Дачева ще отбележи два юбилея – на 6-и февруари ще чества личната си годишнина, а през ноември – 25 години на сцената. За четвърт век първата лястовица на попфолка, както я наричат, е получила много награди, изпяла е десетки хитове и се е радвала на успехи на голямата сцена. Но, както самата тя твърди, най-големият й успех е в отношението й към хората. Женствена и до болка искрена, и до днес тя остава недокосната от тъмната страна на славата. В навечерието на рождения й ден разговаряме с нея специално за читателите на в. „Лична драма”.

- Тони, намирам те в Сатурнова дупка, дни преди рождения ти ден. Как се чувстваш?
- Сега, като ми напомни, че рожденият ми ден наближава, си давам сметка, че винаги през това време на годината се чувствам малко особено. Много съм податлива на различни настроения, и най-малките неща могат да ме изкарат извън релси. Емоционално съм по-разклатена и ранима. Дребни неща ме разплакват. Ако знаеш как плаках преди няколко вечери на последната серия на „Листопад” например… (Смее се.) А иначе се държа, не съм някаква ревла, поплаквам си само, когато съм сама пред телевизора.
- По принцип вярваш ли в астрологията и нумерологията?
- Да, влекат ме тези науки, въобще всички тайнствени неща са ми много интересни. Чета и се вълнувам от непознатото, от мистериозното…
- За какво най-много мечтае една жена на твоите години?
- Животът предлага различна съдба на всеки, но човек не трябва да се примирява, а да се бори, докато е жив. Премислям някои неща, правя си равносметки, планове. Иска ми се да срещна подходящия човек, който да ми е подкрепа в живота. Не е лошо да имам и повече емоции. Откакто се разделих със своя дългогодишен партньор, а аз трудно излязох от тази дупка, гледам по-предпазливо на всяка стъпка в личен план. И като че ли все по-трудно ми става да намеря някого, на когото да се доверя. Мечтая за един уравновесен живот. На моите години човек трябва да има семейство и деца, а като че ли ми е дадено да обръщам повече внимание на кариерата, на почитателите си…
- Но това едва ли е достатъчно, за да си щастлива?
- Няма идеално щастие. Не съм се отчаяла, не ми липсват предложения и интерес от мъжете, но засега – нищо сериозно. Когато е писано, ще се случи, явно трябва да изчакам. Господ има някакви планове за мене и няма защо да го напъвам. Влязла съм в една лодка и съм се оставила реката да ме отведе там, където трябва.
- Кога си се чувствала най-безпомощна, най на дъното? И винаги ли успяваш да се изправиш „на инат на всички”, както пееш в една своя песен?
- Имало е периоди, в които не съм могла, когато бях по-влюбена, в самото начало. За Найден говоря, защото с него ми е най-дългата връзка. Може би когато за пръв път се разочаровах от него, нещата излязоха извън контрол, изживях го много тежко. Изпадах в дупки, не ядях по няколко дни, наистина се бях изгубила някъде. И в един такъв тежък за мен момент започнах да чета много езотерична литература. Там намерих отговори на въпросите, които си задавах – защо трябва да се обичаме повече, да не слагаме хората на пиедестал и да очакваме, че те могат да се променят… Разбрах, че всеки човек ни е даден за някакъв урок. Като не ти отърва един мъж, по-добре го пусни да си върви, без да се опитваш да го променяш. Тези книги ми помогнаха да намеря себе си, макар че човек цял живот се търси.
- А коя е грешката, за която съжаляваш?
- Като се замисля, единствената грешка, за която ме е яд, е, че не бях по-настоятелна да създам семейство, да имам дете. Трябваше малко по-рано да се сетя, да взема нещата в свои ръце.
- Допускаш ли, че животът на един човек може да мине, без той да срещне своята половинка?
- Не знам, аз много вярвам в това, което ти е драснато от съдбата. Възможно е да съм пропуснала истинската си любов, може да е била много близко до мен и да съм се разминала с нея. Но човек, докато е жив, трябва да се надява, че ще срещне любовта.
- Значи вярваш, че голямата любов съществува?
- Вярвам, че съществува. Има я, просто трябва да я търсиш. И да си наясно какво искаш, какво точно очакваш от един мъж. Идеални хора няма, не сме съвършени, не сме богове, трябва да умеем да се примиряваме с някои недостатъци.
- Искаш да кажеш, че си готова да живееш в компромис с някого, само и само да не си сама?
- Не, това не трябва да се случва! Най-големият бич за жените е страхът да не останат сами. Когато са с някой мъж, живеят с навика, че са осигурени и спокойни. Жив пример съм – аз бях такава. От край време бях свикнала да работя с екип, да имам някого зад гърба си… Когато обаче човек види, че може и сам да се оправя в живота, от това по-голямо постижение няма. Преди всичко трябва да вярваш в себе си. Не да живееш нечий чужд живот, а своя.
- Самотата ли е най-голямата лична драма?
- Самотата наистина е драма, зависи кой как я усеща. Да си сам със себе си може да означава, че си в добра компания. На мен понякога ми е много приятно да съм сама.
- Остана ли ти горчилка в сърцето от разочарованието, което преживя с Найден Милков, или успя да се отърсиш напълно от нея?
- Честно казано, вече гледам много философски на нещата. С времето научих някои неща. Давам си сметка, че съм изпадала в много критични ситуации, че съм страдала ненужно… Макар че явно е трябвало да стане, за да стигна до това си мислене. Отърсила съм се, дори вече не му се сърдя. Имаше период, в който не исках да го чувам, сега се чуваме по телефона, не го мразя. Дори му желая да е щастлив. Макар да съм сигурна, че той никога не е спирал да ме обича, както и аз никога няма да спра да го обичам. Това е много силно чувство, макар и минало, все нещо е останало в нас.
- Споделяш, че не е изключено диабетът, от който страдаш, да е следствие на уплахата от отвличането ти преди време. Как успя да превъзмогнеш огромния стрес?
- Човек никога не може да бъде сигурен откъде му е дошло нещо. Допускам, че е възможно, защото диабетът е следствие на стреса, на силните емоции, а аз в живота си имах доста такива моменти и преживявах нещата дълбоко. А може би заболяването просто се е отключило, трябвало е да го преживея. И това пак е един урок за мен.
- Последното ти парче „Мляко с мед” е в дует с Жоро Рапа. Галена и други твои колежки също направиха дуети с рапър. Има ли нещо общо между тези два стила?
- Има, разбира се, и двата стила са много близки до обикновения човек, до хората на улицата, така да се каже. Те достигат до най-широк кръг от публиката. А който наистина може да пее попфолк, може да пее всичко. Аз мисля, че мога да експериментирам и почитателите ми се радват заради това.
- И накрая, моля те да пожелаеш нещо на читателите на вестник „Лична драма”!
- Пожелавам им да вярват в себе си, да мислят по-позитивно, да не се отчайват! Животът продължава, животът е хубав и трябва да го живеем пълноценно. За това сме на тази хубава земя – да осъществяваме мечтите си и да не се предаваме. Трудности винаги ще има, но човек трябва да се бори с тях и да продължи напред. Трябва да има повече самоувереност и любов.

Интервю на Валентина Иванова